Акушерка Лидия Митова повече от 30 години работи в Интензивно отделение на Клиниката по неонатология, а от три месеца е старша акушерка на отделението.
Тя е категорична, че още в началото човек разбира дали това е неговото място – дали може да издържи емоционалната тежест и дали може да бъде до пациенти, които не могат да говорят.
Началото е още в средата на 90-те години. Малко след завършването си, Лидия Митова постъпва в „Майчин дом“ и остава вярна на най-тежкото, но и най-смислено звено – интензивното отделение за новородени.
Една година работи във Физиологично отделение, а останалите повече от 30 години са само в интензивен сектор.
Професия, която се предава и остава
Изборът на професията при Лидия Митова е повлиян от семейството ѝ.
„Сестра ми, което е по-голяма от мен, е медицинска сестра. Аз бях решила да избера същата професия, но тя ме посъветва да стана акушерка. И така записах акушерство“, разказва тя с усмивка.
Днес семейството ѝ също е свързано със здравеопазването – дъщеря ѝ работи в областта на клиничните проучвания.
Между кувьозите, апаратите и надеждата
Работата в неонатологичното интензивно отделение е среща с най-крехкия старт на живота. Тук пациентите често тежат под килограм и са родени седмици преди термин.
Един от най-запомнящите се случаи в професионалния ѝ път е бебе, родено с изключително ниско тегло.
„Може би беше 97 или 98 година. Бебе с ниско тегло – 900 грама. За тогавашното време това беше прецедент. Беше около 29-та гестационна седмица. Преждевременно раждане.“
Въпреки тежкото начало, детето прекарва няколко месеца в отделението и в крайна сметка е изписано.
„Такива случаи се помнят. Защото тогава виждаш колко много може да направи специализираната грижа.“
Тридесет години в интензивно отделение не са просто професионален стаж. Те са ежедневие, в което се редуват тревога, концентрация и моменти на надежда.
Грижата, която изисква и психология
В интензивната неонатология работата не е само медицинска. Тя е и комуникация с родители, които често са в шок, страх и несигурност.
„Трябва да им се повтаря многократно, за да разберат какво се случва. Понякога човек трябва да бъде и психолог“, обяснява тя.
Най-важните качества според нея са търпението и човечността – както към бебетата, така и към семействата им.
Невидимата връзка с децата
Въпреки че не могат да говорят, бебетата също разпознават хората, които се грижат за тях.
„След около три месеца децата започват да познават гласовете ни. Реагират, ориентират се, фиксират поглед“, разказва Лидия Митова.
Тази тиха връзка остава в паметта на акушерките за дълго след изписването.
Синагис програмата и връзката, която остава
През последните години Лидия Митова работи и с деца, които са били изписани от отделението, чрез т.нар. Синагис програма.
„Синагис е медикамент, който се прилага през есенно-зимния период срещу респираторни вирусни инфекции“, обяснява тя.
Става дума за недоносени бебета под 32 гестационна седмица, които получават профилактика в продължение на един или два сезона.
„Има деца, които идват един сезон, има и такива за два. С много от тях и родителите им поддържаме връзка“, казва тя.
От медицина до доверие
Работата в неонатологията се променя драстично през годините.
„Грижите сега са на много високо ниво. Няма нищо общо с това отпреди 30 години – апаратура, кувьози, мониториране, медикаменти. Всичко отговаря на европейските стандарти“, обяснява Митова.
Технологиите са се развили, но едно нещо остава непроменено – доверието между родители и екип.
„Когато е първо дете, страхът е голям. Но след като си тръгнат веднъж, доверието вече се изгражда. После идват и с второто дете“, казва тя.
Важна е вярата, че новороденото ще си тръгне здраво
След повече от три десетилетия в интензивното отделение, Лидия Митова остава убедена, че най-важното е спокойствието и вярата.
„Ние трябва да имаме търпение и спокойствие. И вяра, че това дете ще се оправи и ще излезе здраво от нашето отделение.“
И може би точно тази вяра стои в основата на всичко – между апаратите, тревогите и първите глътки живот.
