Историята на акушерка Емилия Ендовицка, както тя самата разказва, не е от романтичните. През 1979 г. завършва гимназия с желанието да учи медицина. Не я приемат и записва акушерство с намерението следващата година отново да кандидатства. Само че животът в болницата и срещата с най-малките пациенти постепенно променят плановете ѝ. Още в началото разбира, че акушерството също е истинска медицина. Че зад грижата за новородените стоят не само доброто сърце и желанието да помагаш, а сериозна подготовка, знания, бърза преценка и готовност да носиш отговорност за човешкия живот.
На 18 март 1982 г. започва работа в „Майчин дом“. Датата помни и до днес. Оттогава са минали 44 години, но когато говори за болницата, в думите ѝ няма дистанцията на човек, който просто е прекарал там целия си професионален живот. Има привързаност, гордост и усещането, че това място е станало част от самата нея.
Пътят ѝ започва в една доста по-различна медицинска среда. Нейният випуск е подготвен специално за „Майчин дом“, а обучението е строго, практиката – интензивна, изискванията – високи. Емилия не идеализира онези години и не премълчава трудностите, но днес вижда колко много са ѝ дали те. Научили са я да бъде прецизна, да не подценява нито една задача и да разбира, че в тази работа няма място за нехайство. Смята, че именно тази взискателност е помогнала на нейното поколение да изгради стабилни професионални умения.
„Тук трябва и мозък, и сърце, и разум“, казва тя.
За Емилия добрият специалист не може да разчита само на съпричастността си. Особено когато се грижи за новородени, трябва да бъде наблюдателен, съсредоточен и готов да реагира веднага.
„Вниманието ти трябва да е не на сто, на хиляда процента“, обяснява тя. Защото понякога именно един малък детайл променя всичко.
Това е и един от най-важните уроци, които се опитва да предаде на по-младите си колеги. Не просто да им покаже как се извършва дадена манипулация, а да им обясни какво стои зад нея, защо всеки елемент от грижата има значение и кои са онези тънкости, които се научават с опита.
„Мили са ми тия деца. Винаги съм гледала с добро чувство да ги приемам и да им показвам тънкостите напрофесията“, споделя Емилия за младите си колежки.
В тези думи се усеща не само обичта към хората, с които работи, но и желанието ѝ наученото през годините да не остане само нейно. Защото професията се предава и с личен пример – с отношението към работата, с вниманието към детайла и с готовността да споделиш знанията си.
А самата Емилия никога не е преставала да учи. След акушерството завършва социална педагогика, а по-късно записва в първия випуск на специалността „Публична администрация“ в Софийския университет, където придобива и магистърска степен. Стреми се да разширява познанията си, да разбира по-добре процесите извън непосредствената си работа. Обучението ѝ дава знания за нормативната уредба, стратегическия мениджмънт и маркетинга – области, които според нея помагат на човек да гледа по-широко на света и на собствената си професия.
„Човек трябва да се усъвършенства, докато е жив. Не трябва да спираме да учим.“
Радва се, когато вижда млади колеги, които продължават образованието си и търсят нови възможности. Разказва с гордост за своя колежка, която се е записала да учи за парамедик. За Емилия това е доказателство, че любопитството и желанието за развитие не бива да се ограничават от възрастта или от вече придобитата диплома.
Но колкото и посоки да открива пред себе си, нейното място остава в „Майчин дом“. 44 години са събрали безброй дежурства, срещи и истории, а някои от тях продължават и дълго след изписването на бебетата. Случва се родители да се върнат в болницата и да ѝ кажат, че тя е изпратила дъщеря им вкъщи като новородена, а сега вече дъщеря им си тръгва със свое дете.
„Аз съм в семейните албуми на половин София, ако не и на България“, шегува се тя.
Тези срещи са особена част от професионалния ѝ живот. Напомнят ѝ колко дълго може да продължи връзката, която започва в първите дни на един човешки живот. И колко поколения семейства са преминали през болницата, в която тя е избрала да остане.
За Емилия „Майчин дом“ е много повече от работно място. Нарича го „свещено място“, говори с уважение за създадените през годините професионални традиции, за изградените алгоритми и натрупания опит. Надява се всичко това да бъде съхранено и предадено на следващите поколения. Защото една болница се изгражда не само с апаратура и сгради, а и с хората, които създават нейната школа и предават знанията си нататък.
Когато трябва да обясни какво означава „Майчин дом“ за нея лично, Емилия не се нуждае от дълго обяснение:
„Майчин дом ще си остане завинаги в мене.“
Може би най-добре за тази връзка говорят хората, с които животът я среща отново – вече пораснали деца, техните родители и следващите поколения. А за Емилия остава и желанието младите специалисти да продължат да учат, да бъдат внимателни и да работят с отдаденост. Да усещат професията не просто като работа, а като призвание, което изисква знания, сърце и истинска отдаденост.
След 44 години тя все така говори за „Майчин дом“ като за място, което носи навсякъде със себе си. И за хората, които ще продължат историята му.
