През зимата на 2005 г. започва историята на Анна, момиченце, родено в 33-та гестационна седмица с тегло едва 1480 грама. Днес, 21 години по-късно, тя е студентка в специалност „Акушерка“ в Медицински университет-Пловдив и мечтае един ден да посреща новия живот и да бъде до други семейства в техните най-важни моменти.
Този избор не е случаен. Зад него стои една семейна история, която Анна познава и която през годините постепенно осмисля.
Бременността на майка ѝ Силвия протича спокойно до седмия месец. Тя следи редовно състоянието си и няма причина да предполага, че скоро ще се наложи раждане.
Всичко започва с неразположение, което първоначално изглежда като обикновена настинка. Постепенно обаче се появяват силни отоци и затруднено дишане, а след около месец състоянието на Силвия се влошава дотолкова, че се налага спешно транспортиране от Троян до София, в СБАЛАГ „Майчин дом“.
В болницата лекарите установяват двустранна пневмония, довела до развитието на прееклампсия. Налага се да бъде извършено спешно цезарово сечение.
На 7 януари 2005 г., в 33-та гестационна седмица, проплаква Анна – малко бебе с тегло 1480 грама. Нейните първи дни преминават под грижите на екипа на Клиниката по неонатология на СБАЛАГ „Майчин дом“.
Силвия вижда дъщеря си за първи път няколко дни след раждането – миниатюрно бебе, свързано с апаратура и под постоянно наблюдение. Анна преминава през сепсис, пневмония, интравентрикуларен кръвоизлив II степен, анемичен синдром и неонатална жълтеница, наложила фототерапия.
За Силвия началото на майчинството е белязано от раздяла. След едноседмично антибиотично лечение, тя е изписана и се връща в Троян, а недоносеното ѝ бебе остава в неонатологията в столицата. Това са дълги дни в очакване, изпълнени с тревога и неизвестност. Получава сведения само по телефона и се надява на чудо.
„Направих снимки с фотоапарат, за да може баща ѝ да я види. Никой не ни гарантираше, че ще се върнем да си я вземем“, спомня си Силвия, която днес е директор на детска градина в Троян.
Чудото се случва след 34 дни, когато бебе Анна е изписано в стабилно състояние с тегло 2200 грама след денонощните грижи на акушерки и лекари.
След прибирането у дома животът постепенно се връща към обичайния си ритъм, но за Силвия възстановяването не е само физическо. Периодът на страх и несигурност оставя дълбок отпечатък. Макар да знаят, че всяка бременност е различна, тя и съпругът ѝ така и не се решават на второ дете.
21 години по-късно, тревогата е заменена от гордост. Момичето, за което някога семейството е чакало с надежда всеки следващ ден, избира професия, посветена на грижата за други майки и деца.
Години наред историята около нейното раждане остава трудна за Анна. Спомня си, че като дете не обича да я слуша. Не защото не я разбира, а защото усеща емоцията и болката на хората около себе си.
„Баба ми винаги плачеше, майка ми също. За мен беше тежко да преживявам тази история отново и отново.“
Като тийнейджър дори изпитва гняв. С времето обаче този гняв се превръща в желание да разбере и да помогне.
“После започнах да си задавам въпроса – вместо да търся виновни, защо да не направя промяната, която да не довежда до такива случаи.”
Това осмисляне постепенно я отвежда към медицината. Пътят ѝ обаче започва от съвсем различно място. Преди да избере здравеопазването, Анна е дете на изкуството. Тя завършва Националното училище по приложни изкуства „Проф. Венко Колев“ в Троян, където изучава керамика, рисува и развива творческите си умения.
„Никога не съм си представяла, че ще избера тази професия. Не съм била добра по биология или химия и медицината не е била моята първа мечта. Първото ми образование всъщност е свързано с изкуството.“
Първоначално е убедена, че това ще бъде нейният професионален път. Но постепенно усеща, че интересите ѝ се насочват в друга посока. Започва подготовка и решава да кандидатства медицина. Кандидатства два пъти, но не е приета. Тогава преосмисля избора си и решава да кандидатства за акушерка – избор, който днес определя като един от най-правилните в живота си. Тази есен ще е студентка втори курс в Медицински университет-Пловдив, специалност „Акушерка“, и вече има първите си срещи с реалната работа в болнична среда.
“Мога да кажа, че това беше най-правилното решение. Не очаквах, че толкова ще ми хареса.“
За нея най-важна е връзката с хората. “Аз много обичам да комуникирам с хора, да бъда до тях и да помагам – независимо дали са приятели или напълно непознати. Затова смятам, че това е моето място.“
По време на обучението си тя наблюдава работата на акушерките и преминава практика в различни отделения. Най-силно я привлича родилната зала – мястото, където започва новият живот.
„Да бъдеш акушерка и да помагаш за появата на нов живот според мен е най-красивото, най-благородното и най-щастливото нещо.“
Историята на Анна Ненковска показва как едно трудно начало може да остави следа и да повлияе на избора, който човек прави години по-късно. Тя е част от кампанията „Всеки нов живот заслужава шанс“, посветена на 50 години от създаването на Клиниката по неонатология на СБАЛАГ „Майчин дом“ – разказ за децата, техните семейства и медицинските екипи, които вече пет десетилетия се грижат за най-малките пациенти.
Проследи всички истории от изложбата „Всеки нов живот заслужава шанс“, посветена на 50 години Клиника по неонатология „Майчин дом“:
