На 4-ти август 2024 г. майката Маринела излиза на разходка със съпруга си в София. Бременността ѝ до този момент протича леко и спокойно. Дори предишния ден двамата са пътували и са се разхождали, без нищо да подсказва, че само след часове животът им ще се промени.
Тогава, докато вървят през парка, ѝ изтичат водите. Терминът ѝ е 16 септември. До раждането остават повече от пет седмици.
„Никога няма да забравя пътеката, по която минахме“, разказва Маринела.
Тя бързо разбира, че трябва да отиде в болницата. Има едно категорично желание – да бъде изродена от лекаря, при когото е родила втората си дъщеря (първата е родена е във Франция).
„Изключително много уважавам д-р Веселин Дяволов. Прекрасен човек и професионалист. Габи я родих при него и настоявах и този път той да ме изроди. Винаги съм вярвала, че огромна роля за спокойствието на жената в този период играе специалистът, на който напълно да се довериш за проследяване на бременността и изграждането. И в такава симбиоза процесът минава с лекота.“, разказва Маринела.
Обажда му се с леко притеснение дали ще успее да се отзове предвид неделния ден, а неговите думи остават завинаги в паметта ѝ: „Маринела, за къде си се забързала така? Аз му казах: Не съм аз. Боян бърза да изследва живота“
Д-р Дяволов успява да пристигне навреме. И вместо напрежението, което Маринела очаква, в родилната зала има музика, звучи неин любим бг изпълнител – Васил Найденов. Под звуците на ,,Синева“ напрежението и страхът утихват, докато не се завръщат като бумеранг малко след раждането.
„Беше прекрасно. Нямах притеснения, очаквах с нетърпение силно да прегърна и целуна нашия син. Под ръководството на д-р Дяволов всички притеснения изчезват.“
Маринела ражда естествено – както и другите си две деца. На 4-ти август 2024 г. Боян се появява на бял свят с мерки 2270 грама и 47 сантиметра. На пръв поглед всичко изглежда добре.
„Жените казаха: О, какво хубаво бебе! Мамче, ще го вземем за необходимите изследвания и ще ти го върнем“, спомня си тя.
Но малко по-късно става ясно, че Боян има нужда от обдишване. Белите дробове не му не са достатъчно развити. Не му достига въздух, има много затруднения и се нуждае от кислород. Вместо да се върне при майка си, той е отведен в Клиниката по неонатология. Следващите две седмици Маринела ще трябва да свикне с една съвсем различна реалност – да бъде майка на бебе, което е само на няколко метра от нея, но не може да бъде в прегръдките ѝ. В стаята в Следродилно отделение е настанена с млада майка, която е с първородното си бебе.
„Показвах ѝ как да храни детето си, помагах със съвети и с каквото мога със сълзи на очи. И това ме разсейваше до някаква степен. Трепетът обаче, с който очаквах да отида при Боян и да му поговоря и погаля, беше неописуем. Имахме само 30 минути, а те отлитаха сякаш бяха 3 минути.
Жадувах за момента и си представях всеки миг, в който щях да прегръщам сина ми. Тогава майката ми сподели,че на входа на „Майчин дом“ има малка църквичка с голяма сила. От този момент всеки ден по няколко пъти бях там и се молих на всички светци и на Господ за всички дечица в неонатологията.“
В Клиниката по неонатология за първи път среща доц. Станислава Хитрова и проф. Боряна Слънчева, г-жа Младенова, която виждайки притеснението на майката всеки път, я успокоява с информация за състоянието на Боян.
„Всички те са изключителни. Прекрасни! Наистина много спокойно се отнасяха към родителите, обясняваха всичко – кое как трябва да бъде. Насърчаваха ни да бъдем спокойни и да не се разстройваме при свижданията, защото децата усещат. Позволяваха ни да ги галим и говорим. Този период не беше никак лесен, още повече, когато човек се сблъсква за първи път с това. Голям шок.“
И въпреки страха Маринела има усещането, че синът ѝ е на правилното място и никога не губи надеждата и вярата.
„Бях сигурна, че той е на най-правилното и сигурно място в този момент. Молитвите и сълзите бяха денонощно, но вярвах, че Господ ще спаси всички деца и нашият Боян скоро ще бъде в прегръдките ни ….и той усещаше тази любов..“
Тя си спомня и за всички останали невръстни бебета в отделението.
„Още са ми пред очите. Огромна е благодарността ни към целия екип на клиниката по неонатология за денонощните грижи и усилия на тези мъничета.“
Днес, когато се връща към онези дни, емоцията все още е толкова силна.
„Винаги ще си остане онова чувство на страх от незнайния изход на тази ситуация, когато се връщам назад. Винаги ще излизат сълзи от очите ми и ще настръхва тялото ми, но силната ми вяра, подкрепата и любовта на любимите ми хора и вечният позитивизъм в мен винаги взимат надмощие и с благодарност продължавам с мечтание напред и нагоре.“
А днес добрият изход има име, глас и две изключително любопитни пъстри очи. Пъстри като самия живот.
Боян е здрав, буден и жизнен, любознателен и толкоооваааа енергичен
Той не спира да говори, обича да тича, да изучава и открива нови неща и трудно се задържа на едно място. Расте сред две по-големи сестри – Мая на 14 години, и Габи – на 11. Обгърнат с любов, внимание и грижа.
Но има нещо, което особено впечатлява майка му. Боян обича да общува с възрастните хора.
„Отива при тях, гледа ги, опознава ги, започва да се усмихва и да им говори. Не е изцяло покрай децата, даже и на животните не обръща толкова внимание. Той ходи при възрастните хора и създава много интересен контакт с тях, като си разговарят , а тях умилостивява и разсмива.“, разказва майка му.
Има още една важна част от историята на Боян – тази, която свързва неговото семейство с Клиниката по неонатология по един необичаен начин.
Боян е внук на скулптора Живко Седларски
През 2025 г. в знак на благодарност към Клиниката по неонатология за спасения си внук, Живко Седларски организира благотворителна изложба. Каузата е начин семейството да каже „благодаря“ на хората, които са се погрижили за най-малките пациенти.
Събраните средства са дарени на клиниката за закупуването на две термолегла, които да бъдат използвани в грижата за новородените. Така една лична благодарност се превръща в помощ и за други деца.
Научи повече за благотворителната изложбата на скулптора Живко Седларски:
„Благодарна съм на Господ на първо място. И след това на всички около мен и на всички хора, които спомогнаха – на семейството ми, на екипа, на всички.“
А Боян днес е точно това, което всяка майка иска да види след такова начало – едно здраво, жизнено и любопитно дете, което тича напред, без да знае колко много хора са се борили за първите му глътки въздух. И може би това е най-красивата част от тази история – че благодарността на едно семейство не е останала само в думите. Тя се е превърнала в шанс за други малки бебета.
Предай нататък….
Проследи всички истории от изложбата „Всеки нов живот заслужава шанс“, посветена на 50 години Клиника по неонатология „Майчин дом“:
