Йоан – 500 грама живот

След дълъг път към мечтаното дете майката на Йоан преминава през бременност, която завършва с раждането му в 25-ата гестационна седмица.

Йоан се ражда на 13 февруари 2015 година в 25-ата гестационна седмица, след девето инвитро на майка му Гергана. Бременността е проследявана в София и Бургас, а три седмици преди раждането се налага късен серклаж. След кратко завръщане в Бургас Гергана усеща изтичане на течност и по съвет на лекарите веднага тръгва към София и „Майчин дом“.

Така, в една февруарска сутрин, тя се озовава в Спешното отделение на болницата, без да познава никого. Следват три дни под постоянно наблюдение. Изследвания, системи, лекари, очакване. На 13 февруари, когато възпалителният показател CRP започва да се покачва, лекарите вземат решение да предприемат раждането. Бременността вече не може да бъде продължена безопасно.

Йоан и сестра му се раждат изключително малки и незрели.

„Никога не бях виждала бебета с размер 30 сантиметра. И въобще не знаех какво ми предстои да видя“, спомня си майка им.

Първата среща с децата е един от най-тежките моменти в живота ѝ. Самата тя едва се възстановява след раждането, но събира сили, за да слезе в неонатологията.

„Това, което заварих, бяха две ужасно малки мишлета в кувьоз. Печаха ги с едни лампи. А мен направо ме беше страх да отворя вратата и да ги пипна – толкова немощни, толкова мънички, толкова крехки, беззащитни изглеждаха тия човечета. Отвсякъде свързани към най-различни медицински апаратури, със сонди….“

Тя не знае какво ще се случи с тях. Не знае дали ще оцелеят и, ако оцелеят, какво бъдеще ги очаква.

„Просто не знаеш дали да се радваш или природата по-скоро да си върши работата.“

Сред страха, неизвестността и тежкото състояние на децата тя среща и нещо, което остава дълбоко в паметта ѝ – невероятната човечност на екипа.

„Целият екип подходи с една невероятна човечност.“

За нея това е особено важно в дните след раждането. Докато физически постепенно започва да се възстановява, емоционално тя преминава през един от най-тежките моменти в живота си. Не може да бъде с децата си, да ги държи и да се грижи за тях както една майка би искала. И въпреки че не познава никого в болницата, навсякъде среща хора, които не просто изпълняват професионалните си задължения, а я подкрепят – в Родилното отделение, в реанимацията и в Клиниката по неонатология.

„Не само медицински персонал, професионалисти, лекари, акушерки.. Просто истински човеци.“

Това човешко отношение остава част от историята ѝ толкова силно, колкото и медицинската помощ, която получават децата ѝ. 

Когато я питат къде иска да бъде настанена след извеждането ѝ от реанимация, Гергана моли да е в стая с жена, която преживява сходна ситуация. Екипът се съобразява с молбата ѝ. За нея това е огромен жест в момент, в който постоянно плаче и не знае дали децата ѝ ще оцелеят. Екипът ѝ осигурява спокойствие и усещане, че не е сама.

Тя идва в „Майчин дом“ без да познава никого, но среща не само професионализъм, а хора, които разбират през какво преминава и се опитват да направят най-тежките ѝ дни малко по-поносими.

Минават три месеца, в които състоянието на Йоан не се подобрява и стои на едно място. 

„Държеше една права линия, ама никаква. Виждах в очите на ненатолозите желанието им да кажат „добра дума“, да дадат малка надежда за подобряване на състоянието му, но уви… “, спомня си майка му. 

Той преминава през различни инфекции и усложнения и все още не може да диша самостоятелно. Състоянието му става критично. Той развива персистираща белодробна хипертония и лекарите решават да приложат инхалаторен азотен оксид – лечение, което тогава е ново за клиниката. Майка му си спомня, че доц. д-р Петя Радулова ѝ се обажда и ѝ казва, че се очаква да пристигне нова система. И че не иска да ѝ дава напразни надежди, но това е една от последните възможности, които могат да бъдат приложени. Става дума за инхалаторен азотен оксид – терапия, която разширява кръвоносните съдове на белите дробове и подпомага постъпването на кислород. 

„С пристигането на апарата аз и проф. Боряна Слънчева седяхме до апарата, до детето, защото не знаехме каква ще бъде неговата реакция и бяхме готови да спрем апарата“, спомня си доц. д-р Петя Радулова.

Но Йоан реагира. Състоянието му започва да се подобрява.

„В едно състояние, в което той просто беше отписан като възможност да оцелее, ние благодарение на азотния оксид успяхме да го спасим.“

Това е и момент, който остава в историята на Клиниката по неонатология – тя е първата, която въвежда инхалаторния азотен оксид при такива бебета.

„И това беше щастливото ключе, което отключи пътеката напред.“, спомня си майка му Гергана 

След три месеца без самостоятелно дишане Йоан започва постепенно да се освобождава от апаратите. Последните около 20 дни преди изписването майката започва да прекарва все повече време в болницата. Тя се учи как да го храни, как да се грижи за него, как да прави всичко, което дотогава е правил екипът.